Не, не мога да пиша. Как да дишам без думи?
Няма метър, а си цяла вселена далече.
Няма пречка, а всичко пречи ми вече.
Да се стигна - в огледалото тихо прекрачвам.
Но стъкло на прозорец било е и падам.
И падам, и падам...
За косите се дърпам рязко нагоре.
Как? Стъкло на прозорец било е?

Не, не мога да дишам, щом не мога да пиша отново.
Няма метър, а са цяла вселена далече.
Няма пречка, но всичко пречи им вече.
"Думи, думи, думи" е текстът. Повтаря се.
Думи нови ми липсват. Повтарям се.

Досадно луната пече като улична лампа.
Рой мухи се строяват под нейната гаснеща сянка.
Луната бучи, обикаляйки мудно земята.
Ах, поне угаси този път светлината!

Електрически крушки... и щори... и малък диван.
Аз съм вътре. Мен ме няма навън. Тук съм сам.
Мойте думи са малко далече.
От мене избягаха - май омръзнах им. Вече
аз не дишам. С години.
И това е рекорд. Но не вярвам и в Гинес.
Искам просто аборт на тъгата.
Искам просто звезда. Не луна
да ми свети с отразена от друг светлина.
Не спътник като рой от мухи да кръжи все по мене.
Искам вени, в които нова песен да се зачене.